I’d argue the importance of learning from minimal’s best, unheeded mantra: less truly is more. That means producers spending more time with their work, collecting opinions and making sure it’s mastered to perfection before shopping it around. It means labels feeling confident enough in their brand to say, “No, you can do better,” when presented with new material, even when it’s from friends. Digital-only labels need to remember that although they don’t endure the costs of putting out music, they bear responsibility for what they put into the world; shoveling hundreds of tracks out the door in hopes three will stick is an ignoble way to run a label. Those who are asked for their opinions should also be more truthful and constructive when providing feedback instead of heedlessly patting everyone on the back. Does anyone still believe Laurent Garnier is enthralled with every release thrown his way?
В края на 2009 година, един от любимите ми блогове за електронна музика - Little White Earbuds, засегна една тема, която е валидна и в общочовешки план. Става дума за пренасищането или по-конкретно препълването на музикалния пазар с лишени от артистично вдъхновение и маркетингова стойност парчета.
От известно време съм леко объркан от теченията в електронния жанр. Усещането се засилва както от липсата на адекватен клубен живот в София, така и от прогресивното свиване на времето, което отделям, за да слушам музика. Страстта ми към електрониката не е намаляла нито за миг, но все по-често не мога да се насладя истински на диджейски сет или отделно парче. Чувствам се пренаситен. Музиката ми звучи еднакво, на моменти еднообразно, да не кажа и безинтересно. А отдавна не консумирам на килограм. Във всякакъв смисъл.
